is the end right there at the begining?

върнах се от края на света опечален
и там не намерих твоята частица в мен
търсех цяло време в спомените стари
какво промени моите представи

и всички възможни пътища извървях назад


защо случките от преди години сега
ми се струват от вчера едва
защо бягах от теб тогава
а сега към те ме тегли тяга

разбрах само какво е тъгата
тази велика сила на самотата
страха остава вътре в мен
отново съм от твоя образ пленен

12:34 03.6.2009 г.

Достатъчно

В дни кога съм сам времето е спряло. Сякаш съм никъде в това несъществуващо място. Изпълнен с треперещо никотиново чувство заобиколен от купища ненужни вещи продължавам да спирам и съжалявам всичко, което правя. В прегръдката на студения дим до облачния прозорец бълбукат вдишванията ми. Хипотония 100 на 60 съм като бездушна статуя смесваща се с фона от ненужие. Въздушна целувка към тавана, който ме разглежда като шарка на килима. Гол и безгласен опит за присмех на светлия екран ме изправя. Не измислям чувството и погледа си. Просто търся начин да опиша това, което виждам с празното чувство на мрак, студ и тишина.

Любовта трепти обезпокоена от създателя си. Човека се усмихна и се отдаде на магията. Това е друг свят, който въпреки, че не се различава на пръв поглед е коренно различен и всичко това е заради погледа, с който човек гледа. Виждам я във всяко премигване на клепачите си и усещам вкуса й с всеки поет мой дъх. Едно прекрасно изображение и илюзия на съвкупност от съвършената химия, която ме доставя в този миг на боговете. Искам да се свържа с нея, да съм до нея и до цялото и същество. Да прегърна с двете си ръце малкото тяло и да се скрия в него, да изчезна необратимо. Да опозная, това което е толкова любопитно за мен сега и дава смисъла за простичкото ми съществуване на земята, където е пълно навсякъде с това, което намираме едва. Но има го и очите са отворени за светлината, слънцето просто я разпръсква, а аз се наслаждавам на съществуването си така, както никога до сега. В този момент съм безстрашен не защото обичам, а защото съм влюбен.

Нерешителността е избледняла и сменила сивите си дрехи с безсрамна голота.

преглъщам трудно защото си отива
а откъсването боли до последната нишка
не може да го избегна а го изживявам
тук се наричам жив до болка
познавам спомените си и полетът им ме плаши
лепват се хилядите светлини в очите ми
празнотата е голяма колкото вселената
но ако да вселената съвсем не е празна
а илюзиите на егото ми ме бодат с острите си клони
и малко по малко притръпвам към тази болка
затварям очите си и ослепявам за мига
в който помирисвам косите ти
за това живея и толкова много получавам
че цял живот вече се раздавам и не мога да получа покой
длъжник ще си остана на подарените ми мигове
виновник съм до края без да съм започвал
но колкото и да се лъжа бързо и лесно
знам нещо което ще ме запази недосегаем
непроменени ще останат законите които пиша с молив
върху мокър лист хартия върху пясъка на брега преди прилива
толкова вечност чувствам в такъв миг
сякаш времето пак не съществува
а си спомням вчера по добре от утре
и пак знам че е толкова лесно да се заблудя
да изменя на личността си която живее за това
за заблуди и измами непрекъснато създадени от нея
вярвам толкова силно в това че мога да се откъсна
като обикновената душа но тази тук
на мястото си ще се случи
всичко което е някога било така
ще бъде променено и това не може да се промени
но въпреки това ще бъде променени
като стара песен на момент в бегъл ден
с кратко сетиво на обич
докато незнанието ми е закриляло целия ми живот
сега вече знам благословени са невежите
но аз все още въпреки всичко искам искам да знам
всичко и всички което ме вълнува
когато ме вълнува
и сега е този миг в който се раждам за пореден път
и път си избирам и път вървя безкрай до кръстопът
от който в кръг пак се въртя и ето ти пак безкрайността
толкова много те искам простота
за да направя от теб най сложната система
вече те има но искам да се изключа за да те разбера
за да ти вярвам безгранично и без съмнение да съм до теб
без страх без обич

до теб

Nanera е недоволен

Знам колко малко ми трябва за да се направя щастливе. Проблема ми е че знам че след това няма да искам нищо. Е едва ли ще е точно така но все пак представям си се задоволен от нещо известно преди много време и толкова просто че ще ме хване яд че е било под носа ми през цялото време докато съм го търсел навсякъде другаде. Искам нещо високо. Искам нещо неземно и възвишено далеч от животинското ми същество. И тук пак съм в противоречие. Природата или разума така де. Животното в мен с всички чувства емоции и страдание или възвишения идеалист на мисълта без капка жал за света. Казаха ми днес че не мога да разбера системата в която съм част. За да я разбера всъщност трябва да се отделя от нея. Това ми се вижда като тези ясновидците. Те виждат всичко друго освен собствената си съдба или нещо такова. Все тая. Аз искам да намеря нещо от което да съм доволен. Нещо което да ме прави щастлив. Нещо което да изпълва сърцето ми през цялото време на съществуването ми. Е да. Такова нещо е любовта. Дори и да съм влюбен в курвата която ми върти номера и се чуди как да ме злепостави. Огън изгори ме сега.